"Домът на Дракона" ни напомни защо обикнахме "Игра на тронове"

Внимание! В този текст има спойлери от първия сезон на "Домът на Дракона" (House of the Dragon) на HBO Max! ___ Години...

Внимание! В този текст има спойлери от първия сезон на "Домът на Дракона" (House of the Dragon) на HBO Max!

___

Години наред "Игра на тронове" беше глобален телевизионен феномен, за който говорят всички - шоу, което вълнува зрителите, предизвиква милиони коментари в социалните медии и дори още повече мемета.

Но сериалът свърши, при това по доста минорен начин след един безумно слаб финален сезон, в който си личеше, че шоурънърите Дейвид Бениоф и Ди Би Уайс са искали да приключат възможно най-бързо. Затова и когато се появи новината за нова поредица от света на Вестерос от романите на Джордж Р. Р. Мартин, която да разкаже за най-кървавата война от управлението на Таргариените, това предизвика у мнозина доста смесени реакции.

Сега, след като първият сезон на "Домът на Дракона" приключи, спокойно можем да кажем, че скептицизмът тук е бил излишен.

Това шоу на HBO Max започва силно и грабващо, като ни напомня защо светът се влюби в "Игра на тронове".

Да, "Домът на Дракона" има своите слабости и спорни моменти, а и не започва толкова силно, колкото оригиналния сериал, но в него налице са всички условия да се превърне в нещо голямо и запомнящо се. 

Най-важното, което "Домът на Дракона" успя да постигне, беше, че влезе в тона на предшественика си, предавайки много ясно и точно атмосферата - средновековна, кървава и изпъстрена със заговори, предателства и насилие.

И това е още от първия епизод, в който шоуто успя да очертае ясно какъв ще бъде основният конфликт (наследството на трона и може ли жена да стане владетел), представи основните играчи и ни даде идея кой с каква мотивация влиза в "играта" и какво го движи, както и хвърли няколко интересни скандала, които да занимават зрителите.

Тук много важен момент е, че ключова роля в сериала има и самият Мартин, който е част от продуцентския екип. Той разполага с решаващ глас относно това какво може и какво не може да мине на екран - нещо, което сериозно липсваше на Бениоф и Уайс в "Игра на тронове" и което накрая им позволи да скапят шоуто.

Самото присъствие на писателя има важна роля в тази насока и заради характера на основния материал, който бива адаптиран. "Домът на Дракона" е базиран върху книгата "Огън и кръв", която сама по себе си представлява "историческа хроника" на владетелите от рода Таргариен, писана от майстер в Староград.

И като такава, тя описва историята на гражданската война на Таргариените, облягайки се на различни източници (на които невинаги може да се има вяра).

Всичко това оставя голямо поле за интерпретация и запълване на дупките от самия сериал. С други думи - ролята на шоуто беше не толкова да създава история, колкото да я обрисува в пълнота, да дава определени отговори на неяснотите, оставени от книгата, и да придава контекст на събитията.

А това може да бъде крайно хлъзгава повърхност, както се вижда от толкова много други проекти, при които въпреки поставените граници, може да има грозни отклонения, способни да провалят целия проект.

Ролята на Мартин в тази продукция успява да блокира подобна опасност и през целия първи сезон ние гледахме една доближаваща се изключително много до оригинала адаптация, която въпреки това е интересна и може да те изненада с някои хрумки на шоурънърите, да те впечатли с актьорската игра и визуалните си решения.

За сметка на това на моменти сериалът попада в друг капан на адаптациите по книги - той пропуска да обясни някои действия на героите си или да им даде достатъчно време, за да може на зрителите да им пука.

Два перфектни примера в случая са сър Харвин Стронг, който неофициално е бащата на децата на принцеса Ренира Таргариен (официално от Ленор Веларион), и мотивацията на сър Кристен Коул да убие приятеля на Ленор - сър Джофри - в петия епизод.

Макар на няколко пъти да виждаме сър Харвин, името му почти не е споменавано до смъртта му, нито пък е показано на екран той да флиртува с принцесата. Да, има няколко кадъра в рамките на пет епизода, в които той я гледа похотливо, но зрителите не научават особено много за него, така че когато бива убит да им пука.

При ситуацията със сър Кристен налице е същият проблем - много от зрителите бяха оставени да се питат защо той действа по този начин в целия пети епизод - нямаше адекватно показване на генезиса на чувствата му към принцеса Ренира, нито бяха изложени причините за това пречупване у него, провокирало минаването му в "отбора" на кралица Алисент.

Другите две сериозни критики към "Домът на Дракона" са свързани с прескачанията във времето, както и с по-мудното движение на историята въпреки тези празни времеви прозорци.

Действително през по-голямата част от епизодите човек има усещането, че събития почти не се случват, а героите са заети с това да сплетничат относно кой ще е следващият човек на Железния трон и кой какви дивиденти ще извлече от това. Колкото до прескачанията на десетилетия напред във времето, те може да объркват някои зрители заради смяната на основни актьори, докато други си остават същите.

И двете неща обаче изглеждат неизбежни в случая. Много трудно може да бъде разказана историята на гражданската война между Таргариените, ако преди това не са поставени обстоятелствата, в които тя възниква. Затова и един по-спокоен и не толкова кървав първи сезон, в който да можем да се запознаем с основните играчи, идва много на място.

Същевременно с това обаче управлението на крал Визерис е мирно, спокойно и най-вече дълго. А когато говорим за период от около 20 години, които да бъдат предадени в 10 епизода, това прави подобни прескачания между значимите събития нужно режисьорско решение в името на гледаемостта. 

Тук идва и един особено важен момент - този първи сезон е прелюдия към истинското действие и ако на някого му е дошъл твърде муден, тепърва ще има да се наваксва с война, кървища и жестокости.

Освен това тази постройка на сериала ни позволява да видим героите преди тези жестокости, преди да им се налага да взимат тежки неморални решения и да убиват роднини. Така можем да проследим арката, през която те ще минат, как ще се развият и как ще приключи пътят им.

А тук се крие силата на Джордж Мартин, която прави книгите му толкова харесвани - героите. Те са истински и пълнокръвни личности, които можеш да разбереш въпреки спорните им решения и действия.

До голяма степен "Домът на Дракона" е успял да улови това, представяйки ни персонажи, които са движени от собствената си мотивация, а не от сценария и действията в него. Развитието на героите в шоуто има своята обосновка в техните собствени желания, амбиции и страхове, а не се крие зад "ами авторите така решиха и затова ще е така".

Така Ренира например иска трона, не защото властта ѝ е самоцел, а защото тронът символизира признанието в очите на баща ѝ, който през половината ѝ живот е бил обсебен от идеята за мъжки наследник.

Сър Ото Хайтауър, втори син на дома Хайтауър и ръка на краля, пък е ръководен от желанието да намери достойно място в света за себе си и наследниците си, които иначе биха били отхвърлени от висшето общество. Кралица Алисент от своя страна се разкъсва между това, което смята за правилно, и повелите на баща си.

И тези им основни апели ги тласкат напред, карат ги да взимат решения и да предприемат действия, които понякога са наистина спорни и неморални. Но пък тези морално сиви герои стават така любими на феновете.

Именно по тази линия в сериала има още една слабост - принцеса Ренира на общия фон изглежда твърде "добра".

Докато на останалите персонажи не се спестяват лоши черти, грозни навици или някаква слабост на характера, на нея подобни неща са ѝ спестени. Дори в момента, когато се очаква от нея да интригантства и да планира убийство, то се оказва фалшиво и нагласено.

Принцесата, която безспорно е централният персонаж в този сериал, е лишена от някои от по-нелицеприятните си черти от книгата - от деспотичната си натура, истеричния си нрав и известната си жестокост, а от това поредицата губи. Просто иначе образът ѝ щеше да бъде по-дълбок.

Пример за това е образът на нейния чичо (а впоследствие и съпруг) - принц Деймън. Мат Смит е безспорният талант в каста на шоуто и в тази си роля блести силно. Неговият Деймън е харизматичен, обаятелен, но изпълнен също така с жестокост и противоречия.

Той е готов на всичко, за да постигне целите си, и сякаш е неспособен да изпитва съжаление или разкаяние за каквото и да е. Принцът е непредвидим и може да те изненада във всеки един момент, независимо дали си чел книгите, или не си. И с това печели феновете.

Макар да можем да откроим Мат Смит за изпълнението му, актьорският състав на "Домът на Дракона" е наистина силен, като актьорите показват точно това, за което са избрани, обрисувайки една цялостна и запомняща се картина.

От Пади Консидайн, който по прекрасен начин представя постепенно влошаващото се здраве на крал Визерис, през смирената гордост на неговата братовчедка принцеса Ренис (неизбраната кралица) и вечно търсещия как да влезе в историята неин съпруг - горделивия лорд Корлис Веларион, та до кралица Алисент, която през цялото време се опитва да намери своето място в кралския двор.

Актьорската игра е много добра и те кара да виждаш не актьори в роли, а личностите, които те играят.

Първият сезон на "Домът на Дракона" е прекрасно начало и солидна основа за много повече. Тепърва има да става интересно, тепърва има дракони да се бият помежду си и да се изяждат, тепърва има да се вършат зверства.

Надеждата е, че нивото на шоуто само ще се вдига, а естествените му минуси до момента ще бъдат наваксани и поправени. Но с Джордж Мартин на борда и с наистина великолепната история, която разказва, очакванията към този сериал са за нещо голямо.